добре дошли в моя уеб сайт

......<3

 Раздяла
Дъждът вали и болката отмива, 
и сълзите в тъжните очи. 
А думи няма, стоим безмълвни, 
всеки взрян в себе си... 

Дъждът вали и спомените заличава, 
но не и пропастта, която ни дели. 
Само тъгата по миналото остава 
и безброй несбъднати мечти... 


Аз тръгвам, без да се обърна, 
без да видя тъжните очи. 
От думи няма смисъл - те не ще ме върнат, 
не ще заличат изплаканите ми сълзи... 

А ти стоиш все там и чакаш - 
сякаш се надяваш да се върна, може би. 
Но не чакай дълго и недей да се надяваш, 
не ще откликна аз на призива “Прости”

Пет Сеп 16, 2011 10:34  
нее ми харесваа ;x1
многоо е хубавоо8
Съдба
Парк. Слънчев ден. Влюбена двойка се разхождала по алеите. Младежът бил много красив, момичето била емо и това й личало. Разхождали се спокойно, държали се за ръце и весело разговаряли за нещо. Момичето се усмихвало, а приятелят й не можел да откъсне очи от нея. Били заедно от доста време, отношенията им били сериозни, вече запознали и родителите си и твърдо били решили да се оженят.


Отсреща се задала тълпа младежи, но двойката влюбени не им обърнала внимание, докато не дошли до тях. Младежите започнали да се заяждат с момичето по повод облеклото й. Приятелят й се опитал да я защити, но те били много повече.

Тълпата ги притиснала към гората, където никой нямало да ги види. Няколко от младежите започнали да притискат девойката, а останали те държали приятеля й. Той се опитвал да се отскубне, но те били по-силни от него. Не можел да гледа как причиняват болка на момичето му. Още по-зле се чувствал, защото не можел да направи нищо за да й помогне. Тя крещеше, но беше крехко момиче и нищо не можеше да направи. Момчетата го предупредили, че ако си мълчи, няма да го закачат.

Убивали момичето пред очите му, а той нищо не можел да направи. Докато издевателствали над нея го карали да гледа. Извръщал глава, но отново го заставяли да гледа това, което й причиняват. Момичето се дърпало, крещяло, но след всеки удар с крика, виковете й ставали все по-слаби и по-слаби. Когато престанала да издава каквито и да било звуци и не помръдвала, момчетата пуснали приятеля й и се разбягали.

Спуснал се към приятелката си, плачейки. Не можел да остане равнодушен пред гледката, която представлявала приятелката му в този момент. Цялото й тяло било в кръв и синини. Не откривал пулс, било твърде късно ...

След три дена я погребали. Родителите му се опитвали да успокоят майка й. Младежът стоял настрани, не можел да спре сълзите си. Той отишъл последен на гроба и дълго стоял там. Заклел се, че ще отмъсти за смъртта й и чак тогава ще отиде при нея.

За да се разсее младежът посегнал към дрогата. В интервалите между дозите се е стараел да разбере всичко за момчетата, които му причиниха толкова много страдание. Купил си пистолет от същите хора, от които си купувал и наркотиците. Следващата му цел била да открие всяко едно от момчетата и да го убие. Щателно проучил всеки един от тях, особено моментите, в които оставали сами. Три месеца събирал информация.

Лятната ваканция свърши, започна учебната година и въпреки че младежът учеше в университета, не посещаваше учебните занятия. В живота му имаше една единствена цел и нямаше търпение да я постигне по-бързо.

Ето че настъпил денят когато открил единия от младежите и с думите „това е за моята любов” стрелял два пъти от упор и още един контролен изстрел в главата. По същия сценарий лишил от живот и останалите момчета от злополучната компания.

Лежал на леглото, вперил поглед в тавана. До него била спринцовката със смъртоносната доза. Гледал снимката й, а от очите му се стичали сълзи. Спомнил си как са си прекарвали времето заедно, как я е гледал, усмивката й, влюбените й очи ...

Погребали ги един до друг ...
 
Някога преди 
Някога ти беше мой,а аз-твоя. 
Ръцете ни бяха хванати,телата-прегърнати, 
а устните ни се целуваха. 
Някога сърцата биеха лудо,а очите грееха от любов. 
Някога в очите ти имаше слънце,а в прегръдката ти-лято. 
Бяхме влюбени,бяхме щастливи, 
бяхме АЗ и ТИ ... Някога имаше 
любов навсякъде. 
Някога бях наивна.Някога ... 
Вече няма звезди,а черни облаци. 
Вече нито аз съм твоя, нито ти-мой. 
Всичко хубаво беше преди.. 
НЯКОГА ПРЕДИ ...

Изгубена любов

 Спиш...

Толкова е тихо, че чувам как сърцето ти бие...
Толкова е красиво, но аз плача, сълзите мокрят лицето ти, но не се събуждаш... унесъл се във своя сън...
Сънуваш утрото без мене, сънуваш как ще си щастлив, а аз седя и само се моля, слънце да не изгрява повече за мен...
Времето препуска... сякаш напук, страх го е да не го хвана и спра... бягат часовете, а аз те гледам така без глас... но раздялата чука на вратата, утрото ще настъпи на земята... часове, минути... секунди още спи, нека те погледам и поплача, тихичко ...
Нощта е моята приятелка сега, самота, не идвай още, болка, остани далеч от мен...
Усмихваш се на сън, знаеш, че ще дойде утрото и ще тръгнеш, ще тръгнеш, но без мен, ще търсиш щастието другаде, друго утро ще грее в началото на твоя ден...
А аз не искам нощта да свършва... не искам слънцето да те вземе от мен... не искам всичко да потъва в забрава... не искам, но какво ми остава... Надеждата - сълзите я отмиха, Вярата - думите убиха... всичко потъва и никой не може да го спре... Ти - не искаш, Аз - не мога...
Моля се сега сама в нощта и в тишината... Бог да чуе моя глас, но дори той не се обажда, не иска любовта ни да спаси...
Всичко шепне "вече не си мой", всичко казва "забрави мечтите", щастието бяга, любовта мълчи, а ние двама се разделяме сами...
Обещанията вече посивели са от прах, клетвите в любов забравени на някои рафт, и всичко е толкова набързо.... Слънце, утро... сбогом... не те обичам...
Толкова е лесно, лесно както и пламъкът на любовта, но защо е трудно за единият от двамата... Нима не заслужавам аз да те обичам, нима толкова бързо разлюбил си ме ти... навярно...
Не мога да те спра, безсилна се чувствам аз от самотата в моята душа... безсилна от сълзи, умора... от молби...
Знам, че вече нищо няма да спре, знам, че ще заминеш утре... и на друга ще е твоето сърце... но как да свикна с тая мисъл, но как да не се проклинам в този час... как раздялата да пусна нахално да те вземе... как - не знам...
Казват, че любовта е вечна... а ние с теб не сме... как тогава аз да те обичам, като слънцето идва ей сега... след миг... Не мога да се смея, усмивката - изчезна... не мога и да плача - очите пресъхнаха, не мога да крещя - нямам глас, тръгна си и той, след като не чу молбите му... Събуждам се, теб те няма, оглеждам се, всичко е пусто... надявам се да се върнеш... но ти не идваш...
Гледам вратата затворена, раздялата я затвори след себе си...
Утрото е красиво, изгревът на слънцето в този ден е божествен, сякаш да ми покаже, че вече ще го гледам сама, разкрива целия си блясък, за да нарани още повече моята душа... Теб те няма... всичко свърши... любовта ти умря, а моята се скита полужива за да намери начин да те върне... виждам я, връща се, със смирение чакам да разбера дали те откри сред всички... не, тя навежда глава и заплаква... дори тя не успя да те върне... Заспивам... сама... отчаяна... без сълзи, без любов, без радост, без щастие... Без теб...
Но сега ти още спиш... не се буди... моля те, не тръгвай... обичай ме, аз мога да се променя... не искам зората черна да се появява, не искам слънце да изгрява... не искам да обичам някой друг...
Трябваш ми, чуваш ли... не тръгвай, нека слънцето поспре, нека за последен път помоля се на твоето сърце... чуй ме, обичай ме

В момента разглеждате олекотената мобилна версия на сайта. Към пълната версия.
Уебсайт в alle.bg